Днес, уважаеми госпожи и господа, ще си говорим за любов!
В любовта се крие отговорът! Няма по-важно и голямо дело от това да носиш и даряваш любов! Защото Любовта е отговорност! В любовта трябва да пристъпваш внимателно и с уважение! В любовта трябва да си чист пред себе си и другия, защото единственото, което се запечатва в съзнанието ни, като извечна брънка от съществуването на човек, докоснал се до нас, е споменът за това как ни е карал да се чувстваме!
Красиво възпяване на любовта прави геният на българската лирика Пейо Тотев Крачолов, по-късно познат като Пейо Яворов. Меланхоличен, но затова пък изпълнен с любов към родината, поезията и, разбира се, на първо място, към две жени – Лора и Мина.
Той се ражда на 13 януари 1878 г. в Чирпан, много слаб, едва показващ признаци на живот, а майка му се притеснява дали няма да загуби още едно свое чедо. Пейо обаче оцелява и израства в една нормална обстановка. Започва училище в родния си Чирпан и се отличава с качествата си на силен възпитаник, който освен видния интерес към българския език и литературата, е запален и по математиката – една твърде нетипична наука за бъдещ писател.
Животът на Яворов сякаш е съвкупност от два напълно различни и противоречащи си периода – революционният, и меланхоличният. Той е един от най–изявените защитници на идеята за свободата на Македония и сред най–дейните сподвижници на Гоце Делчев и негов пръв биограф. Междувременно, Яворов работи като телеграфист. Именно, по пощенските станции започва да пише своята мрачна, изпълнена с тъга, а същевременно романтична и символистична поезия. Крачолов попада в кръга „Мисъл” благодарение на брилянтната си поема „Калиопа“, оставяйки наистина силно впечатление на едни от най–видните личности в литературния живот тогава – д-р Кръстьо Кръстев и Пенчо Славейков. Тогава Славейков се превръща в негов творчески кръстник. Именно той заменя фамилията Крачолов с псевдонима Яворов.
В този период, Яворов намира вдъхновение и се отдава на своята любима – Мина Тодорова. Тя среща смъртта едва двадесетгодишна и писателят бива изправен пред един същински емоционален ужас, който дава ефект и върху част от произведенията му. Именно Мина е личността, заради която днес се радваме на творби като „Две хубави очи“, „Среднощни вълнения“, „Благовещение” и други. Скоро обаче Пейо среща друга дама, която ще завладее, но и разбие неговото сърце. Това е дъщерята на Петко Каравелов – Лора. Не след дълго Яворов и Лора се превръщат в най-ярката двойка на софийското общество. Лора е жена със силен характер, който със сигурност повлиява много сериозно на личността на поета. Много критици, историци и анализатори твърдят, че сякаш би било по-добре, ако Яворов никога не бе срещал Лора. Както началото на любовната връзка на двамата е изпепеляващо и страстно, то такъв е и нейният край – изпълнен с разрушителна страст. В края на 1913 година Яворов губи и другата си любима. Лора Каравелова се самоубива. Пейо Яворов не успява да се пребори с мъката и скоро след това и той прави опит за самоубийство, който обаче се оказва неуспешен и вместо да сложи край на живота на поета, куршумът го ослепява. Следва позорен процес, обвиняващ Яворов в това, че той е убил жена си, което напълно сломява духа на поета. На 29 октомври 1914 година той взима голяма доза отрова и се застрелва. Именно чувствата, които слагат край на Яворовия живот, са движещата сила и на неговия талант. Той завинаги остава един от най-великите родни поети.

Уважаеми, винаги бъдете там, където има най-силна необходимост от вас! Няма по-висша кауза от това да обичаме! Любовта е извор на живот! А ние сме обикновени простосмъртни, за които съдбата има свои собствени планове, затова обичайте – тук и сега, и в името на любовта – саможертвайте!

За Вас днес нека отеква тътена на гръмовния шепот на обичащото сърце...
„Стон“, П. Яворов

На Лора

Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Защото аз съм птица устрелена:
на смърт е моята душа ранена,
на смърт ранена от любов...
Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Кажете ми що значат среща и разлъка?
И ето аз ви думам: има ад и мъка -
и в мъката любов!

Миражите са близо, - пътя е далек.
Учудено засмяна жизнерадост
на неведение и алчна младост,
на знойна плът и призрак лек...
Миражите са близо, - пътя е далек:
защото тя стои в сияние пред мене,
стои, ала не чуе, кой зове и стене, -
тя - плът и призрак лек!